Започваме от там

Започваме от там,
Където го бяхме оставили,
Грижливо забравили
Белези и рани.
Започваме от там,
Където светлина не пада,
А мракът продължава
Да трови душата,
Да подсилва самотата,
Да убива светлината.
Започваме от там,
Където всичко свършва
И начало ново няма...
...
В огредалото отражението бяло
Заслепява очите
И някак свенливо – вяло
Слепотата нас „облича”.
На какво ли прилича
Образът невидим?
На какво ли прилича
Болката сива?
...
Започваме от там,
Където го бяхме оставили,
Добре забравили
Болки и рани...
Белезите стари
С черен грим покриваме
И жестоко откриваме
Самите себе си...
...
До къде ще стигнем
С това игнориране?
...
Незнайно как се оплитаме
В мрежите, старите,
А грешките не прощаваме
Сякаш пак се отричаме...
От кого?
...от нас самите

Silent

Inside this passion
There was no light.
I was so far
I couldn’t fight.
I tried to put it back
Where the darkness didn’t fall.
I tried to lie
But the exit was to die.
If I said something
I would have been disappointed.
If I went to a lighter place
I would have been a mistake…again.
There weren’t any answers
There wasn’t any pain…
What I had to do?
Nothing!
I wasn’t like you!
My last goodbye,
My last tears…
And darken was the pain.
I was a ghost again
Brought you only the same
Only love and hate…

Тихо признание

Тихо падат капки от свода небесен,
Тихо идваш до мен унесен
Сякаш чул си нежна песен,
Сякаш изгаряш бесен.
Тихо сияе лината омайна;
Коя жена слушаш незнайна?
Коя с моето име наричаш?
Коя вместо мен „обичаш”?
Tихо идва изгревът – пак смешен,
А ти безутешен
Моето име изричаш...
Нима още отричаш,
че още мен желаеш,
че за друга не хаеш,
заместител мой ли намираш
или пак тихо умираш?
Но аз сянка прозрачна,
образ от снимка,
портрет,
тялото – рамка прегръщаш,
на сън при мен се връщаш.

...

За теб глуха и няма оставам
и бършеш сълза след сълза...

...

Тихо падат капки от свода небесен,
загуби любимата жена
И вперил поглед в тишината унесен
Гаснеш бавно...
Убит в самота.

Untitled

There he was – standing on the top of the cliff, no matter he was away enough, with all his beauty and loneliness. His head was bend, and his disappointed voice was screaming with a scary sound… The net of Solitude was too heavy for him, and he didn’t want to carry it on anymore. Since his last beloved he had become more quiet and lonely. Sometimes Death was not the answer, but he didn’t realize it.
His eyes were full of tears and sorrow, his heartbeat was stopping more than before. It was hard to be said if that was just a regular fear of spending a life alone or fear of everything.
I was staring the cliff – high enough, empty enough. And then he shouted painfully somehow. His voice was different. May be he wanted to be alone… Who knew…
Suddenly he jumped. Was it all? Was it the only way to live? Was the Death his eternal life?
I couldn’t find the answers because I cannot live somebody’s life. Sometimes judging is easy, everyone can do it. But on one asks themselves what’s really going on?
Why did we choose the wrong path, which turn was wrong? Why did my friend jump? Why I couldn’t help him? May be I was the weak person, unable to help, unable to talk, unable to share…
Some choices cannot be changed. Sometimes friend doesn’t mean to be talkative, a helpful mate. Sometimes being a good friend mean to leave some to be free… And this freedom is painful, because I still remember his solitude, his tears, his grief. But who I was?
I wasn’t that kind of person who always criticized someone’s decisions. I’m the one who left herself in a vain existence, with red crying eyes, with neverending pain and grief. I’m that kind of a monster who’s named as a “Voice of insanity”, the one who knows everything and still doesn’t lost her mind. I’m the one who cannot set herself free… Free of what?

FREE OF EMOTIONS…

Разруха

Стените рухнаха отведнъж
Под стона на годините
И сякаш изтъкани от плът
Кървяха руините.
Сенките бродиха из пустошта,
Търсеха градините,
Цъфтели някога надлъж,
Пак там – при руините.
Спомените заровени в пръстта
Чакаха своя откривател,
Но всичко изгеждаше така
Сякаш съм глупав мечтател.

И в пот събудих се вън,
Заспал на пейка стоманена.
Реалност, а не сън
Бе градината от страхове построена.

It always ends up in tears

Do I really need this pain or may be I need it just to feel myself alive? Is there any appropriate answer? I don’t think so. Loneliness is just an excuse to say that I don’t need someone next to me. Sometimes is sad, because I’m getting use to be in a relationship. My needs are the most important, my thoughts have to be shared and the man next to me is just a mannequin to whom I’m talking. But is this real love or just another habit? Does he deserve to be in a relationship which is not real?
No, no, no! I cannot use a person as my emotional dustbin, I have no rights to do it. And when the end is near I can feel it. There are plenty of scandals, misunderstanding, nothing you want to do with him. Then rejection comes…
It’s hard to say “Goodbye” when a couple of years have been spent with this person and it’s impossible to erase all this past. After the difficult “Goodbye” comes the regret of your action. And all this pain that you feel washes you away, breaks you, tears up your heart… Everything is dark and black, you can’t see the light, you think that you’re sinking…
One day you realize that you’re sitting on the floor with that forbidden box full of your memories – pictures, CDs, letters… Do we need this torture to prove how strong we’ve become? Or the only thing we need is the fact that once upon a time we were loved, we were everything for someone!
Can we stop thinking about the past? Can we try to move on? Yes, we can, but we have to pass through this phase, when everything is hopeless… It can take weeks, months, even years to be recovered, but in the end we’re completely new persons. And then, when the recovery is over, we can move on…

От кога?

От кога да страдаш е достойно, когато душата ти кърви,
От кога да страдаш е достойно, щом той/тя за теб винаги ще мълчи?
От кога самотата смъртен грях е и за нея в Ада ще горим,
От кога сълзите са победа,щом с тях живота си рушим?
От кога да викаш с болка е проява на сила, която ден и нощ уж във вените кипи?
...
От кога да обвиняваш за несгода името Слабак лепи?
От кога да станеш и да тръгнеш без да кажеш „Чао!” те прави егоист и садист?
Нима не сме съдисти заради избора си?
Нима не заслужаваме да сме щастливи?
От кога да страдаш е достойно и модерно, щом я няма гордостта?
От кога сълзите коват живота ни с определена цел?
...
От кога самотата смъртен грях е, щом харесва ми да съм сама?
От кого завися аз, че трябва да рабувам на порядки стари?
Нима за всички нося името Рушител, щом не искам с нищо да се съобразя?
От кога жена да вика е слабост, щом мъжа го прави с чаша ром и в компания на Самота, нима жената е предмет, за който лични чувста са забранени?
...
Нима жетрвата ни прави хора с главно Х?
От кога да искаш е убийство на чуждата душа?
Нима само тези, на които им се причинява болка са достйни?
От кога да убиваме собстветите си мечти е задължение, с което да угодим на нечии илюзии „свещенни”?
От кога тези, които нараняват са бездушни?
Запитвали ли сте някога какво жертват те?
...
Какво е чувството когато предаваш себе си, заради чиждо благо?
До кога ще бъдем безмозъчни роби, скрити в тяло без душа
И до кога ще обвиняваме съседа за собствената болка?
...
До кога страданието ще е гордост издигната от мъж зарязан от жена?
До кога жената ще е к*чка, щом е затворила неговата врата?
Човеко, събуди се!!!
Не е важно мъж ли си или жена... Важно е човек да бъдеш, без значение дали душата е разбита и тъне в болка и тъга...