Гледам в огледалото своя образ,
Ни жив, ни умрял.
Усещам как живея живот на заем,
Нито мой, нито познат.
Извивам глава, преклонявам я.
Не знам дали това съм аз.
Забравила съм коя съм,
За какво ли живях?
Гледам в огледалото своя образ,
Вече отчайващо непознат.
Къде се загубих не зная.
За какво ли живях?
Гледам очите си празни,
Ни помен от техния блясък.
Гладам устата си свита,
От гняв ли, от страх…
Гледам очите – пустеят,
Коя ли съм аз?
Гледам лицето – бледо…
За какво ли живях?
Гледам очите – душата не виждам,
Празно е, всичко е прах.
Гледам в огледалото своя образ,
Напълно непознат.
Гледам и не разбирам
За какво ли живях…
Няма ни радост, ни мъка,
Ни спомен, ни блян.
Кой ми открадна живота?
Коя ли бях - не помня, не знам.
Продължавам да гледам,
Продължавам да търся,
Но без успех, разпадам се,
Изгоряло е всичко:
Душата - пепел,
Копнежите - прах.
Вятърът ги раздухва, разпилява,
Събира, отдалечава…
Няма ги чувствата, няма и спомени,
Прах при прахта, пепел в пепелта.
Само едно отражение срещу мен стои.
Издухай всичко, мили ми ветре,
Разпилей ги навсякъде без страх.
Аз като феникс от пепелта ще възкръсна,
Ще се върна нова, по-добра,
И като се завърна, ще си спомня коя бях.
