Тишина!!!

- Тишина!!!
Така и не разбрах кога той извика с глас напомнящ на ранено животно. Толкова бях свикнала с тихото му присъствие, че този вик ме накара да изтръпна. Погледнах го, но той бе извил шията си като лебед и като че ли не искаше да погледна в очите му. Какво ли криеше? Защо отново само извика и извърна глава? Толкова ли бе трудно да се разплаче пред мен и пред егоистичната ми натура, да тропне с крак и да ме накара да изтръпна както го правеше в началото?
Но какво ли е чувството да живееш с егоист, нарцистичен тип, който никога така и не обърна поне една секунда внимание на някого другиго? Колко ли е трудно да преглъщаш огорчение след огорчение, да се бориш за изгубена война и въпреки всичко пак да намериш сили да станеш? Колко ли горчи убидата след поредния себичен акт, без дори да се замислиш за човека до теб?
Сигурно не издържа. Но защо той гледа на мен като на наказание за някакви стари грехове? Защо след всички болки пак стои при мен? Верно ли любовта учела на търпение? Защо аз съм природното бедствие? А може би любовта бе онова нещо, което те кара да се обезличаваш и да правиш това, което не искаш или което никога не си имал намерение да правиш.
- Млъкни!
Отново отчаяният му стон се прокрадна зад мен както крадец се прокрадва из тъмнината. „Опитах се, опитах се”, това шепнех и с този шепот скривах и собственото си разочарование от самата мен. Ето това ли ми било достойнството от страданието, когато хората се обичат? В това ли се превръщаме след огъня на страстта? Толкова жалки ли ставаме – като затворници в клетка и оковани в невидими вериги. Такива ли се борим да станем? Къде е щастието? Къде е химията? Къде е искрата, заради която уж живеем? От кога страданието ни извисява и ни прави герои в собствената ни кал и позор? Нима трябва да забравим за нашите души, за да сме в хармония със заобикалящите ни?
- Иксам да замълчишшш!
След това стана и си отиде... Сега тишината само говори с мен, само тя разбра как се чувстваме ние – роби на собствените си стремежи, успехи и падения. Не разбрах какво го е подтикнало към пропастта на емоционалния срив и към агресията. Не разбрах и отговорите му. Той не се върна никога повече. Сложи тих край, така както аз никога не бих направила.
След време бурята утихна. Изчезна и спомена от любов и привързаност към някого. Нарцисизмът, за който бях обвинявана така и не се проявяваше, защото явно не съществуваше. Сега той ми изглежда химера, която все още ме кара да се усмихвам и да плача...
- Тишина!!!, извиках аз и усетих болката, както никога до сега... Защо ли? И аз дори не знам...

Плетено кошче, ха - ха!

И аз си стоях кротко в плетения кош като някой отпадък. Защо стоях ли? Защото исках да се скрия, да изчезна, да забравя или да се успокоя. Ти си избери оправдание за това странно убежище. Или може би капан? Но какво ще разбереш за мен ако ти кажа, че се крия в плетен кош, наполовина пълен с мръсни дрехи? За луда ли ще ме сметнеш? Ха – ха! Аз обичам да съм ексцентрична, не за да привличам чуждото внимание, а защото го правя със стил. Стил, който на теб ти убягва. Ха – ха! Колко високомерно звучи. Но ми харесва, начина по който го казвам. Ако това те е пленило, какво чакаш – догони ме, но само ако можеш! Как ще реагираш ако ти кажа, че в този не много голям плетен кош за дрехи, частично пълен с мръсни дрехи, е бездънна яма, в която стремглаво падам и няма как да спра? „Ха – ха!” Това ли ще е реакцията ти? Ха – ха! Нали имаше богато въображение, толкова богато, колкото цялата вселена! Ха – ха! Май се шегуваш. Явно си достатъчно тесногръд, че да ме мислиш за умопомрачена. Но пък на мен коша ми харесва – от една страна е меко, от друга – тъмно, от трета – тясно, от четвърта – Уат да фак? Как се побрах тук! Ха – ха! Яко те затъпих! Но аз така го харесвам – грубо, но целенасочено! И тъй като видях на какво си способен, хайде кажи ми какво мислиш за този кош, от гледната точка на място за забрава? Опа! Май пак не улучих въпроса. Гледам те как въртиш очи, потиш се, сучеш отговоря, сякаш те питам дали искам да те убия! Ама че леймър! Я, виждам мисълта да тече в главата ти! Охо, опитваш се да се правиш на остроумен. Не, не искам да взимам от онези хапчета или прахчета, които те карат да халюцинираш. Не! Отново ми показваш, че за теб този въпрос е глупав, както предните. Стоиш си седнал на новото канапе, гледаш вестника, четеш отново статиите за политика и икономика. За пореден път показваш колко скучен си станал. Моля те, направи последен опит. Как този най – обикновен плетен кош, наполовина пълен с мръсни дрехи, би се превърнал в доза успокоение? Моля те. Кажи ми! Отново ме поглеждаш с пренебрежение, но от мен да знаеш, че ти не си човек, а машина. Какво му е интересното на вестника? Същата криза и същите имена в спор кое е по – добро. Хм... Ама и ти си един тиквеник! Кога го разви този непукизъм, това безразличие и липсата на хумор? Не те помня такъв. Но все пак ти си решаваш. Аз пък ще отговоря на този така труден въпрос! Спокойствието, което намирам в този кош идва от факта, че не се налага да те гледам по цял ден да четеш глупави писания на смешни журналисти, не трябва да бъда нечия прислуга през деня, добра готвачка вечерта и изкусна любовница през нощта. Представи ли си ме как си лежа спокойно в това уютно кошче, меко и тъмно... Ха – ха, не нали! Ха – ха!

Монолог

Разкъсай ме... Само така чувствам, само така усещам, че живея. Нарани ме, нека отново събера душата си. Какво ли остава след края? Това така и не разбрах, но явно до сега не съм стигала крайния си предел. В какво се превърнах – в пепел... И защо сега мълчиш? Какво толкова казах? Толкова ли е трудно да ме мълчиш? Защо спря? Трябва ли да прося всеки път ласки, нищо, че някои от тях са болезнени... Аз свикнах с болката, само така мога да живея... Пак те питам защо мълчиш. Толкова ли е труден отговора ти, че ме наказваш с мълчание. Защо ме гледаш като за последно? Толкова ли съм противна? Какво те отблъсква? Тялото или душата? Защо наведе глава? Защо се отдалечаваш? Какво се опитваш да ми кажеш? Толкова ли са тежки думите в този момент? Защо не ме погледнеш отново с онзи поглед, който някога ме накара да замръзна на мястото си? Какво направих? Изправи тази глава, кажи си болката... Аз ще я разбера... Добре... Ще си тръгна... Твоето мълчание е най – красноречивият отговор... Този път явно те задуших... Този път явно прекалих... Знам, че ме чуваш, нищо, че мълча и крещя с поглед едновременно... Знаеш ли, че с теб си приличаме. Както ти ми мълчиш и те разбирам, така и аз стена, така и аз плача... Тишина... Това ли остана след любовта? Това ли е резултатът след като посветих толкова време на теб, на нас? И това ли ще скриеш в теб? Така ли си устроен в действителност? Кажи нещо... За последно моля със сълзи... Разкъсай ме, нарани ме, унижи ме, удари ме... Но едва ли физическата болка ще прикрие душевната, едва ли думите ти ще са точни и премерени... Това ли е краят? Толкова безславен в тази връзка изкована от егото... Какво ми отбягва в твоето безразличие? Явно и аз съм сляпа... За последно ще те целуна, но не се дърпай. Поне това ми дължиш. Не ти искам обясненията повече. Не прося съжаление и любов. Вземи си ги! Не искам извинения след време, ти вече взе решението. Ще запомня този разговор, един от малкото откровени разговори с теб. Но този е различен... Наранява повече от другите, защото тишината говори вместо теб, а нейните думи режат повече от твоите... Не съжалявай, вече ти казах, че няма смисъл... За сбогом какво ли да ти пожелая? Но защо и да се хабя? Нека самотата ти припомня този мой монолог, моите сълзи, моето недоумение колко студен си всъщност. Нека ти напомня за раните ми. И когато решиш да се обадиш на приятел да те кара да се чувстваш като страхливец. Но защо го правя? Защо падам на твоето ниво? Защо ли? Защото не теб те боли, защото не теб ти унижи за пореден път... Сбогом... Дано най – накрая си доволен...

Твоя

Вечер те целувам омаяна, 

чакам с трепет да чуя тежко милия ти глас. 

И във възглавницата пухена 

заключвам емоциите в нас. 

Докосването ти нежно 

разтапя ледовете в мен 

и луната призрачна диктува всяка дума 

- почувствана, изкована от теб... 

Юрганът сатенен запечатва ласките ти за мен 

сякаш не ден съм била твоя, 

сякаш е наш не само този момент. 

 ... 

Аз ли съм страха ти, неоправдан 

от поредното разочарование?

Аз ли съм мига, минаващ без оправдание? 

 ... 

Пак нощ е! 

Пак твоя съм без съмнение... 

Пак нощ е! 

Пак съм твоето опиянение...

Когато изчезне той

И той изчезна в онзи момент, когато имах най – голяма нужда от него. Но не го обвинявах. Грешката беше моя, с моето държание го накарах да се съмнява във всяка моя дума, всяко мое действие. И защо? Защото бях егоист и не го отричам. Опитах се да променя тази моя черта от характера ми, но не стана. Накрая получих това, което исках и платих най - високата цена, която човек би платил. Останах сама, защо ли? Всичко започна с манията ми за задушаване, което си беше нормално за мен, но той не го знаеше; после държанието ми крещеше незаинтересованост или може би отчуждение. В последния ни разговор, егоизмът ми отново надделя и той се измори. Чух го в гласа му, прочетох го в имейла му, усетих го в погледа му. Не го правех нарочно, но вероятно инстинктът ми за свобода не можеше да си представи, че аз вече не исках да съм сама, свободна. Преди ме разбираше, но сега аз не допусках това. Не можех да се държа хладно с него, но и някак не исках. Усетих в гласа му нотка на разочарование и този път не бе както преди, някак притихнала, а крещяща. Опита се да я прикрие несполучливо. Но аз така и не спрях. Би било по – лесно аз да го накарам да ме мрази, да съжалява, че обича мен, но и това не получих. Отново, през огорчението от моето отношение, видях онази обич, която не може да се скрие. Зададох си въпроса защо човек обича дори и когато го нараняват и защо не мрази след това… Но така и не получих отговора. И тогава затворих за миг очи. В това време на лента минаха най – хубавите ни моменти. И защо? Защо точно сега, когато имам най – голяма нужда да бъда сама, да не мисля за нищо друго, аз отново не мисля за себе си? Обичах го и страдах с него, когато държанието ми се променяше, но не можех да спра. И накрая той не издържа. Понякога само обич не стигаше както в този случай. Не бяхме заедно в този момент, но душата ми чу стъпките на неговата как бавно се отдалечават и заглъхват. Не посмях да се обадя или да пиша. Стигаше ми вината от това, което бях направила. Дали бях доволна? Съвсем не, но вече беше късно. Самотата не бе чак толкова лоша с мен, както аз някога бях. Вече дори няма и сълзи, и чувства. Сама превърнах душата си в камък или я продадох на някого. Не знам! Съжалението също не помогна. Това се случи и няма как да се върне времето. Но то не лекува, както казват великите мъдрости. Единственото, което прави е да ти покаже случката през друг поглед, поглед, който едва ли на момента би използвал. „Да, тръгна си!”, въздъхна нещо в мен и после не чух нито глас, нито дихание. Отново виждах себе си в стаята, но този път без чувство за вина. Бях щастлива, че не го оковах до мен и не страда за моите грешки. Тайно се надявах да не ме забравил, но и не исках да се връщам в живота му, бях сигурна, че сега е добре. Дали щеше да разбере разкаянието ми? Не исках да знам. Някога един човек ми каза, че когато нещо приключи по – добре да си остане така. Всеки следващ опит да се поднови по – скоро би имал обратния ефект. И дори сам, човек може да бъде “complete” като личност. Останалото съжаление би довело единствено до слабост, вината – до по – голяма и никога да не види случилото се от другата страна…

Неусетно

Животът неусетно минава и сълзите бягат в тишина, тогава ти тихо застана и ми подаде ръка. Целуваше устните нежно, прегръщеше ме със силни ръце, но ледено бе сърцето уморено от тежестта. Думите бяха само шум, шум дразнещ ухото, звездите гаснеха бавно по черния небосвод. Понечих бързо да стана и в мрака да се скрия, ти ме хвана изплашен и молише ме да остана. Аз бях сляпа и глуха, исках всичко за мен без да усетя как губя най ценното в този момент.

Робот

Обичта ти мила, волна, сладка 

моето сърце разби 

и кръвта – масло за смазка, 

механизма повреди. 

Очите ми кристални, светеха на металния ми лик, 

и тялото – стоманена кутия, 

с ръжда безмилостно се покри. 

Чувствата чужди ми станаха 

сякаш цял живот била съм нещастна. 

И останах пак бездушна все едно не съм живяла, 

от любов не съм пяла, 

оставам си метална кутия – робот.

Гравюра

Гласът ти – стон утихнал чувам още без причина, 

усещам твоя дъх повян от южния вятър заскъснял. 

Гледам нашата картина, портет остарял, а милувките нежни сравнявам със блян... 

Лъчите последни греят есенния ден... 

И тогава тя идва, онази, плътната тъмнина, която всичко обвива във “мътна” тишина... 

Прверъща ме в сянка прозрачна, зависима от теб и тъга.... 

Но ти си отиде отдавна, далеч си от реалността. 

И гасна пред портрета бавно, спомен от младостта... 

И виждам нашите дни, дни, които гравира, а гравюрата още кърви...

Calvin and Marsha’s Love

It was so long ago, but I still remember his eyes. Eyes full of sadness and emptiness. One name was still written in his heart and all the pain which was bought by it, couldn’t be ignored. His soul cried every night with bloody tears and screamed her name. The roses which were standing in the crystal vase began to fade. Her picture hung above three little candles. The room, where all this symbolic things were situated, was almost empty. There was one chair, one bed, broken and old, waiting for its end, and the table with a little shrine. A woman from a black-and-white photo was beautiful. Her long hair fell down her shoulders with light curls; eyes – like a river – as deep as an ocean; sad and happy at the same time… Her face was unforgettable – some power made it scary and lovable at the same time. But she was dead. Her death was the biggest hit in his life; death without reason; death bought by a drunk car driver who stole her life. And Calvin (this was his name) was confused and angry. The guilt of his stupid behavior during the last days spent with her, have never left him alone. But the pain of her absence was as big as a black hole – endless, without light and hope. He was still seeing her ghost haunting around this little dark and empty room. And the circle of fear, in which he had been living for years, had no end. Moreover his solitude was at its top, he couldn’t stop drinking. His memories drawn by some love, were killing him, and he killed them with some cheep absinthe. And the green fairy which was living in these bottles took his life, slowly or not. On one of his lonely nights, he lit the lantern. And the dark room seemed not to be as scary as it looked. The walls were painted in different colours with figures like an art gallery. The table with the altar was an usual table – it was one of those used by rich people but smaller and prettier. Calvin wasn’t poor all his life. He had everything he wanted with Marsha until that awful day. He worked in a court of justice as a judge – a man who deserves to be known. But now… The life is not a toy and it showed that very well to the ex – judge. That night, when the lantern was showing all this strange beauty of the room, but the old quarters was burnt. No one knew what exactly happened there… But I know… Calvin was sitting and crying again for his love. He opened an old wooden box – engraved with silver lines. There were letters and photos much more older than 20 years filled with precious memories from a life stolen by an idiot. He put the letters on the floor. Some of them still had a scent – her perfume. He took the sheets in his hands – they were still shaking even though everything was finished so long ago… He began to read them and innocent tears dropped down. His eyes were happy somehow. But his hearts was too cold for feelings after the accident. His soul was tired from all these memories. He picked up a piece of a mirror in his rough, black from dirt, hands looking at his reflection. The depression reached his mind. He lost his thoughts. One of the photos made him suffer more than the others – the one with his beloved wife. A sharp knife was next to his body – ill from lost love and stolen life. In minutes of madness, he hit the lantern, pushed the table and the grief took hold of his thoughts. He was even more confused. The fire’s tongues caressed his skin with hot softness. Calvin took the knife and cut his hands. Hot blood poured out and touched his sick body. He burnt like a book in a loneliness, misunderstood from no one… Friends? He lost them when his wife had died. The pain from the past made him weak… This sad soul was left alone with no reason to fight. How do I know this? I was the only person who loved him despite his madness. I was his daughter, but I was too young to understand what’s going on...