И така. Настаних се удобно в креслото си и първото нещо, което направих, когато взех лаптопа си в скута, бе да погледна какво ново има в социалната мрежа. Но нищо не видях. Тогава какво толкова ме подтикваше да правя, да мисля за него. Чувствах се като наркоман, който не можеше да си набави така обичаната доза наркотик. Какво се случва днес?
Хората масово превърнаха живота си в качени снимки, споделени статуси; напълниха профилите си с хора, които познават само по снимките, членове на измислени групи и харесвания на разни страници. На пръв поглед няма нищо лошо – всеки обича да общува с нови хора, глобализацията е факт. Но тук идва и нещо ново, непознато. Променихме ли нагласата си за това какво е приятелството? То не заприлича и на един клик разстояние?
Харесва ни да дигитализираме каквото можем. По-лесно е, нали сме в нов век, векът на техниката. Превърнахме се в някоя програма от рода на Битторент – искаме повече и повече. Сваляме снимките на тези, които ни харесват, слагаме ги в папки; архивираме живота си и след това по Скайп го пращаме на човека от другата сграна. Прикачаме труда си в някой имейл и след това чакаме отговор дали сме компетентни или не.
Когато социалната мрежа не показва нищо интересно ние не се отказваме. Продължаваме да се ровим в многоброините й безсмислени страници и постваме различни картински с лигави съдържания, клиширани и изтъркани. Мечтаем за любов, но не я намираме и хоп, изниква една красива девойка гушната с не по-малко сладък момък. Изписано е нещо от рода на това да не изпускаш това, което имаш. Сесщаме се за някой човек, ровичкаме в профила му. Гледаме новите му снимки с нова мадама – те не са по-различни от тези, които е имал с нас. Тормозим се ако този човек е бил всичко за нас.
Продължаваме обиколката си в някой друг профил, гледаме статусите. Понякога се чудим защо публикуваме всичко това.
Идва следващото решение. Край!!! Ще деактивираме профила си. Ще се измъкнем. Но минават ден-два и отново се връщаме там, в нашето стадо от нов тип.
