За поредна вечер, тя оправи грима си, сложи онези дрехи, с които ходеше на лов за мъже и след това излезна. Забавлението се превърна в рутина, а рутината – тя не носи удоволствие. Вървеше по улиците, оглеждаше се в стъглените витрини и се дивеше на себе си. „Но човек винаги го прави”, мислеше си тя. И ето, че видя дървената врата – захабена и почерняла с времето; врата на неиното спасение или падение; това нямаше значение – искаше единствено да забрави. Да забрави кое?
Преди да объркам достатъчно хората, които четат това искам да обясня малко за нея, защото тази вечер ще бъде изключително важна за неиния живот.
Тя – двадесетиняколко годишна девойка с бяла кожа и изразителни очи, бе успяла да загуби ориентацията си за това, кое трябва и кое не; последната й връзка бе размътила съзнанието й, тя приличаше на призрак с тяло. Обличаше се така, както на нея и харесва. Няма да споменавам името й, дори няма да я нарека с име. Много хора могат да се познаят, но това не е изповед. Това е само разказ, фикция, породена от много обстоятелства на много животи и един момент, в който никой нищо не очаква.
И ето че тя влезе пак там, където се чувстваше недостижима, на онова място всичко бе обвито в мистика, не бяха нужни имена, дори истински лица, важна беше само тайната. Малко след нейното влизане се появи той (и него няма да наименувам). Тя изтръпна и зачака той сам да дойде. Накрая се появи зад гърба й, искаше да и каже нещо и тя усети ледения му дъх по рамената си, студените му ръце обвиваха кръста й, гласа му я опияняваше като приспивна детска песен. Тя се почувства слаба за поредн път. Затова го харесваше, знаеше как да я накара да се чувства слаба – нещо непосилно за останалите мъже в нейния живот. Той я обърна с лице към неговото и я целуна.
Това не бе обикновена целувка. Тя усещаше странен вкус в устата си, вкус на смърт, на страх, на порок, на страст и съблазан, вкус, който я опияняваше; тя усети острите му зъби още веднъж и това накрая сърцето й да започне да бие учестено. Обичаше това чувство на безотговорност, на опасност. Тя нямаше какво да губи. След това те затанцуваха както винаги, но този път той изчезна много по – рано от обикновено. Не каза нищо, както обикновено, прсото отново я целуна и си отиде. Защо? Къде? Поради каква причина?
Тя забеляза нейната приятелка да стои до вратата с лице показващо ужас, разочарование и съжаление. Приятелката й винаги я откриваше на най – неподходящите места и това не правеше исключение. Измъкна я и я заведе в жилището й. Тогава започна да я разпитва:
-Защо ходиш там? Знаеш ли какви същества ходят там? Дори не мога да опиша
като хора, плашат ме. И онзи с теб... Виждала съм го и преди, не е за теб, остави го, не се занимавай с него, само ти ще си наранена накрая... Не виждаш ли? Кога „ослепя” за всичко и всички?
Тогава тя я погледна с онзи поглед, който казва много повече от думите, поглед изпълнен с безразличие към самата себе си, поглед, който не се интересува от собственика си, от душата му, от страданията му, поглед достатъчно егоистичен , че да стресне дори и някого, когото тя не познаваше. След това добави:
- Аз го искам, той... – и тя замълча. Очите и придобиха дяволит израз, пламъкът в тях се запали. – Той е необиновен, не е това, което всеки има. Аз не искам да съм като всички, искам да съм различна. И знам, че ще бъда. Искаш ли да ти разкажа малко за него? Но дори и да не искаш аз пак ще ти кажа. Той е едиственото нещо, което разплава душата ми, кара ме да изпадам в състояния, които ми бяха непознати; не искам това да спира, не искам да губя, онова което ме кара да живея. Но знам, че той е само сянка, която трябва да изчезне в края на нощта. Доволна съм поне на това, че понякога се връща; не винаги, но понякога. Това е достатъчно за мен и моя малък свят.
След тези думи тя се омълча. Дали наистина й беше добре така? Дали наистина
съзнаваше как руши света си? В този странен и откровен момент на вратата се почука. Тя стана и отвори вратата с нескрито вълнение, но след това се разочарова. Това не бе нейния мрачен принц, а нейния приятел, който ще нарека условно Вен. Той по – скоро беше приятел на сестра й, както и нейн съсед и поякога носеше поръчки от едната сестра на другата. Вен с нескрито удоволствие го правеше, той я харесваше, но тя... Тя търсеше други усещания. Бяха излизали няколко пъти на кафе, но за нея нямаше значение. Тя излизаше с всички; за Вен, обаче, това бяха едни от най – хубавите преживявания в живота му.
Той харесваше нейната жизненост, излъчването на очите й, понякога той виждаше сълзите в тях много преди да бъдат показани. Гласът й му действаше като наркотик – сладък и същевременно болезнен, когато го нямаше. Той си спомняше няколкото вечери с нея сякаш бяха станали секунди преди да почука на вратата й. Днес искаше да й каже какво иска от нея, да я спечели или може би да се увери, че се опитва напразно да спечели закоравялото й сърце.
Когато му отвори вратата тя се разочарова, очакваше нейния опиат да се появи, да усети студенината му, която я привличаше, която я караше да се страхува, искаше отново да усети целувките му със странен привкус, но уви. Този път, обаче, тя изслуша Вен и се замисли. Замисли се какво иска, нещо което беше пренебрегнала още докато беше с последния си приятел, нещо, което последния се постара да е прието за нормално.
„Какво искам аз?”, замисли се тя. „ Не искам да развалям приятелство още веднъж, но и не искам да съм роб на собствената си слабост...”
И в този момент се появи той, прекрасен както винаги, тъмни очи, тъмна коса, с поглед, който те кара да се разтапяш, същата стройна осанка като на благородник. Хвана я през кръста и я целуна. В тялото й отново се появи онова наркотично чувство, онези емоции, които бяха невъзможни за хората.
И точно когато волята и заслабваше, той спря. Погледна я в очите и я попита:
- Знаеш ли какво съм аз? Знаеш ли какво е да танцуваш с вампир? Знаеш ли, че жива не можеш да останеш? Знаеш ли?
- Да, знам, че целувам вампир, този опияняващ вкус, тази студенина и нежност; остарели обноски. О, как искам всичко това само за мен, искам цял живот да се радвам на това, а не да ги получа и след това да си отидеш. Ти си моя мрачен принц, но знам, че не може да съм с теб завинаги.
Тогава, той я изгледа изненадано. Не бе очаквал такива отговори. Та тя знаеше какво е той и въпреки това не бяга ужасена, а все повече го иска за себе си. Беше решил това да е последната й вечер, но нещо го спря. Тя бе влюбена в него – ужасяващото същество от легендите и поверията, кръвопиеца, който няма сърце и не тъжи за жертвите си. Този път бе различно, почувства печал. Та тя го боготвореше, искаше го само за нея. Огледа се в стаята и видя очите на Вен – ту изплашени от него, ту все така искренно влюбени в нея; видя и приятелката й. Той си спомно многоборйните й предупрежденуя към нея да го остави.
И в момент, като този, в който един страховит вампир би убил всчки, той я погледна, прегърна я за последно и със същия опияняваш глас й каза :
- Огледай се, не съм ти нужен аз. Твоята любов към мен е достатъчна, че да те оставя да живееш като човек. Вечността не е за теб. Тя не е за тези, които някога са изпитвали силни чувтсва. Вечността е проекция на самотата, на илюзиите, на непрекъснатите промени, които не ти позволяват да бъдеш това, което си. Помни винаги какво е да целуваш вампир, да танцуваш с него, да бъдеш негова, но не забравяй, че преди всичко си човек.
Последва дълга и прощална целувка, последен поглед, последна прегръдка и той изчезна така, както се бе появил. Но този път, тя не усети самотата, която преди я обземаше. Този път тя се почувства лека като перце.
Въпреки, че той повече не й се яви, я гледаше всяка вечер – какво прави и с кого излиза. И той я искаше за себе си, но не можеше да разбие душата й. Неговата любов бе завинаги, но не искаше да споделя вечността си с нея. Искаше да бъде сам, да прави това, което обича, а тя бе прекалено фина и нежна за неговата бруталност. Нима една вампирска любов е по – силна от човешката? Нима онези същества са по – искрени от хората?
С времето тя се научи да обича Вен, да бъде с него, но споменът за нейния мрачен принц не я остави никога. Когато се чувстваше сама, тя си спомняше какво е да танцуваш с вампир...
