Започваме от там

Започваме от там,
Където го бяхме оставили,
Грижливо забравили
Белези и рани.
Започваме от там,
Където светлина не пада,
А мракът продължава
Да трови душата,
Да подсилва самотата,
Да убива светлината.
Започваме от там,
Където всичко свършва
И начало ново няма...
...
В огредалото отражението бяло
Заслепява очите
И някак свенливо – вяло
Слепотата нас „облича”.
На какво ли прилича
Образът невидим?
На какво ли прилича
Болката сива?
...
Започваме от там,
Където го бяхме оставили,
Добре забравили
Болки и рани...
Белезите стари
С черен грим покриваме
И жестоко откриваме
Самите себе си...
...
До къде ще стигнем
С това игнориране?
...
Незнайно как се оплитаме
В мрежите, старите,
А грешките не прощаваме
Сякаш пак се отричаме...
От кого?
...от нас самите

Silent

Inside this passion
There was no light.
I was so far
I couldn’t fight.
I tried to put it back
Where the darkness didn’t fall.
I tried to lie
But the exit was to die.
If I said something
I would have been disappointed.
If I went to a lighter place
I would have been a mistake…again.
There weren’t any answers
There wasn’t any pain…
What I had to do?
Nothing!
I wasn’t like you!
My last goodbye,
My last tears…
And darken was the pain.
I was a ghost again
Brought you only the same
Only love and hate…

Тихо признание

Тихо падат капки от свода небесен,
Тихо идваш до мен унесен
Сякаш чул си нежна песен,
Сякаш изгаряш бесен.
Тихо сияе лината омайна;
Коя жена слушаш незнайна?
Коя с моето име наричаш?
Коя вместо мен „обичаш”?
Tихо идва изгревът – пак смешен,
А ти безутешен
Моето име изричаш...
Нима още отричаш,
че още мен желаеш,
че за друга не хаеш,
заместител мой ли намираш
или пак тихо умираш?
Но аз сянка прозрачна,
образ от снимка,
портрет,
тялото – рамка прегръщаш,
на сън при мен се връщаш.

...

За теб глуха и няма оставам
и бършеш сълза след сълза...

...

Тихо падат капки от свода небесен,
загуби любимата жена
И вперил поглед в тишината унесен
Гаснеш бавно...
Убит в самота.