Тя стоеше там, на витрината всеки ден и гледаше как хората минават, как се усмихват, как плачат и колко са загрижени лицата им. Искаше й се и тя да усети сладостта на душата. Гледаше ден след ден, а желанието й ставаше все по – голямо. А тя, все си стоеше с ледено лице на витрината, подминавана, заради абсурдната й красота.
Един ден на витрината се спря малко момиченце. Чернокосо със зелени и тъжни очи, с оръфани дрехи и черни от мръсотия ръчички. Погледна я и се усмихна. Искаше да прилича на стройната кукла, с лъскава рокля и стъклени обувка като на принцеса от приказките. Нежното лице на куклата я завладя. Погледна цената й, но беше повече от ясно, че няма пари, които биха й подарили притежанието. В следващия момент, тя се разстрои. А куклата я погледна с изписаните сини и празни очи, които издаваха празнотата в безсмисленото й стоене на една витрина. И момиченцето си тръгна.
Куклата усети болка. „Какво ли беше това? Защо преди не съм го усещала?” Питаше се изненадана тя. И в следващите дни момиченцето идваше да я гледа и да се диви на играчката. След около месец, детето вече бе събрало пари, за да си я купи. И я купи.
Лицето му грееше по – силно, отколкото светеше слънцето в ясен ден. Чуваше музика в ушите си. И седна в парка на една пейка покрита с кашони и найлон. Тогава куклата я попита с човешки глас:
- Какво е да имаш душа? Какво е да чувстваш – да мразиш и обичаш?
Тя бе научила езика на хората, които всеки ден минаваха по оживената улица, където магазина бе неин дом. Но тези думи нямаха смисъл за нея. Тогава Лили (така се казваше бедното дете) изненадано й отговори :
- Не искай да имаш душа, дори не искаш да знаеш какво е обич и омраза, не искаш да усещаш това, което изпитвам аз. Ако искаш мога да ти разкажа какво е това човешки живот, какво е глад и ситост, щастие и нещастие, мога да ти разкажа всичко.
И куклата щастливо поклати пластмасовата си глава за „Да“. Тогава Лили започна своя тежък разказ:
- Някога имах всичко, което едно дете може да има. Имах дом, голяма къща с много стаи, родители, които даваха всичко, което едно малко същество може да поиска. Но живота Доли (така нарече куклата) е въртележка и не винаги имаме това, което искаме. Стана нещастие. Къщата изгоря заедно с родителите ми. И останах на улицата сама, просеща по пейките, за да има какво да ям, а когато няма усещам глад ето тук в стомахчето си, което в такива моменти боли много жестоко. Търпя подигравки от хората, които имат покрив над главата си и повече от едно парче хляб на масата си. В студените нощи крачетата и ръчичките ми измръзват и стават сини. А най – лоша е душевната болка, която няма лек. Тя е тази, която ме изгаря вечер, след като всеки се прибере, при хората които обича… А аз? Аз няма какво да спечеля, но няма и какво да загубя. В началото обичах, като всяко човешко същество. От обич се прощава, а обичта е най – възвишеното чувство, което хората изпитват. След време, много време, когато надеждата умре и няма изход в края на тунела, тя се превръща в ярост и омраза.
- Какво е надежда? – попита Доли.
- Надеждата е онова, което ни поддържа живи, когато ни е трудно и умира заедно с последната мечта, която ни крепи за по – добър живот или за светло бъдеще. Но понякога не всичко е така както го описват в приказките. Понякога няма светлина в края на тунела… Това вече е тъжно…
И Лили за млъкна. Очите й се напълниха със сълзи. Болката я раздираше и нямаше изглед да се почувства по – добре. Виждаше как живота й вървеше в посока, която никой не иска. А надеждата си бе отишла от душата й години назад, когато роднините й отказали да й помогнат, нищо че бе само на 10 години. Тя видя живота от грозната му страна. Там където мизерията нямаше край, а надеждата бе лъскава точно, колкото бе лъскава роклята на куклата.
Тогава играчката каза:
- Искам душа! Искам да съм човек като теб – да чувствам, да мечтая, да обичам и мразя. Искам да си купя душа, но не знам от къде! Искам…
Лили я погледна учудено. Тя не разбираше нейното желание да бъде човек, както не разбираше страстта, с която говореше за непознатите й чувства.
Дойде вечерта и момиченцето сведе уморената си глава на парцаливата възглавница, покри се с одеалото и заспа. Тогава Доли се изправи на перфектните си крака и скочи от пейката. Излезна от „дома” си и тръгна по мрачните алеи на парка. Качи се на една от пейките и заговори отново колко иска да има душа. Тази фикция не излизаше от кукленската и глава. Беше й писнало да я третират като украшение в някой кът за играчки. Погледна към ясното небе и видя падаща звезда. Знаеше, че ако си намисли желание то ще се изпълни…
На другия ден, Лили не намираше куклата. Сърцето й се сви. Отново беше сама. Усещаше пак онази празнина, която я мъчеше. Колкото и да й бе странно Доли й липсваше. Годините прекарани в самота й се струваха безкрайни, а денят с куклата – един миг от вечността, който нямаше да се повтори. А в това време, пластмасовата красавица стоеше под една от пейките в парка и искаше да си купи душа по – силно от всякога…
