И отново лутам се в тъмата,
И
отново съм пиян,
пиян от
самотата
по един
загубен блян.
Как искам
да съм нечия упора,
как искам
да съм нечий фундамент,
как искам
да съм нечие утро и утеха,
как искам
да съм нечий слънчев ден.
...
Но, уви
зората е далече, слънцето залезе пак.
И
остави ми луната да крещи след мен.
Тя
донесе прилив пълен със сълзи, покри скалите,
а с
вълните удави моите мечти.
...
Отново
лутам се в тъмата,
и
отново съм пиян,
отново
виждам мългяво зората,
отново
боря се, но сам.
Отнесен
съм, а исках да съм стожер
на
нечия мечта.
Отново
искам да съм мокър от дъжда на нечий смях.
...
Отново
лутам се в тъмата,
Отново безпаметно пиян,
Но не
от алкохола, а от болка по загубен свян.
Свян от
мои грешки,
Допускани
преди, когато младините бяха леки
И проблемите
решавах си за дни.
Сега пиянството
ми тежко човека в мен уби,
Зари ме
с пръст черна...
Спомен
от красивите очи.
Блясък
няма, има глад
за
мъка, ненавист и зараза
като рак,
нов вид проказа.
