Неусетно

Животът неусетно минава и сълзите бягат в тишина, тогава ти тихо застана и ми подаде ръка. Целуваше устните нежно, прегръщеше ме със силни ръце, но ледено бе сърцето уморено от тежестта. Думите бяха само шум, шум дразнещ ухото, звездите гаснеха бавно по черния небосвод. Понечих бързо да стана и в мрака да се скрия, ти ме хвана изплашен и молише ме да остана. Аз бях сляпа и глуха, исках всичко за мен без да усетя как губя най ценното в този момент.

Робот

Обичта ти мила, волна, сладка 

моето сърце разби 

и кръвта – масло за смазка, 

механизма повреди. 

Очите ми кристални, светеха на металния ми лик, 

и тялото – стоманена кутия, 

с ръжда безмилостно се покри. 

Чувствата чужди ми станаха 

сякаш цял живот била съм нещастна. 

И останах пак бездушна все едно не съм живяла, 

от любов не съм пяла, 

оставам си метална кутия – робот.

Гравюра

Гласът ти – стон утихнал чувам още без причина, 

усещам твоя дъх повян от южния вятър заскъснял. 

Гледам нашата картина, портет остарял, а милувките нежни сравнявам със блян... 

Лъчите последни греят есенния ден... 

И тогава тя идва, онази, плътната тъмнина, която всичко обвива във “мътна” тишина... 

Прверъща ме в сянка прозрачна, зависима от теб и тъга.... 

Но ти си отиде отдавна, далеч си от реалността. 

И гасна пред портрета бавно, спомен от младостта... 

И виждам нашите дни, дни, които гравира, а гравюрата още кърви...