It always ends up in tears

Do I really need this pain or may be I need it just to feel myself alive? Is there any appropriate answer? I don’t think so. Loneliness is just an excuse to say that I don’t need someone next to me. Sometimes is sad, because I’m getting use to be in a relationship. My needs are the most important, my thoughts have to be shared and the man next to me is just a mannequin to whom I’m talking. But is this real love or just another habit? Does he deserve to be in a relationship which is not real?
No, no, no! I cannot use a person as my emotional dustbin, I have no rights to do it. And when the end is near I can feel it. There are plenty of scandals, misunderstanding, nothing you want to do with him. Then rejection comes…
It’s hard to say “Goodbye” when a couple of years have been spent with this person and it’s impossible to erase all this past. After the difficult “Goodbye” comes the regret of your action. And all this pain that you feel washes you away, breaks you, tears up your heart… Everything is dark and black, you can’t see the light, you think that you’re sinking…
One day you realize that you’re sitting on the floor with that forbidden box full of your memories – pictures, CDs, letters… Do we need this torture to prove how strong we’ve become? Or the only thing we need is the fact that once upon a time we were loved, we were everything for someone!
Can we stop thinking about the past? Can we try to move on? Yes, we can, but we have to pass through this phase, when everything is hopeless… It can take weeks, months, even years to be recovered, but in the end we’re completely new persons. And then, when the recovery is over, we can move on…

От кога?

От кога да страдаш е достойно, когато душата ти кърви,
От кога да страдаш е достойно, щом той/тя за теб винаги ще мълчи?
От кога самотата смъртен грях е и за нея в Ада ще горим,
От кога сълзите са победа,щом с тях живота си рушим?
От кога да викаш с болка е проява на сила, която ден и нощ уж във вените кипи?
...
От кога да обвиняваш за несгода името Слабак лепи?
От кога да станеш и да тръгнеш без да кажеш „Чао!” те прави егоист и садист?
Нима не сме съдисти заради избора си?
Нима не заслужаваме да сме щастливи?
От кога да страдаш е достойно и модерно, щом я няма гордостта?
От кога сълзите коват живота ни с определена цел?
...
От кога самотата смъртен грях е, щом харесва ми да съм сама?
От кого завися аз, че трябва да рабувам на порядки стари?
Нима за всички нося името Рушител, щом не искам с нищо да се съобразя?
От кога жена да вика е слабост, щом мъжа го прави с чаша ром и в компания на Самота, нима жената е предмет, за който лични чувста са забранени?
...
Нима жетрвата ни прави хора с главно Х?
От кога да искаш е убийство на чуждата душа?
Нима само тези, на които им се причинява болка са достйни?
От кога да убиваме собстветите си мечти е задължение, с което да угодим на нечии илюзии „свещенни”?
От кога тези, които нараняват са бездушни?
Запитвали ли сте някога какво жертват те?
...
Какво е чувството когато предаваш себе си, заради чиждо благо?
До кога ще бъдем безмозъчни роби, скрити в тяло без душа
И до кога ще обвиняваме съседа за собствената болка?
...
До кога страданието ще е гордост издигната от мъж зарязан от жена?
До кога жената ще е к*чка, щом е затворила неговата врата?
Човеко, събуди се!!!
Не е важно мъж ли си или жена... Важно е човек да бъдеш, без значение дали душата е разбита и тъне в болка и тъга...

Тишина!!!

- Тишина!!!
Така и не разбрах кога той извика с глас напомнящ на ранено животно. Толкова бях свикнала с тихото му присъствие, че този вик ме накара да изтръпна. Погледнах го, но той бе извил шията си като лебед и като че ли не искаше да погледна в очите му. Какво ли криеше? Защо отново само извика и извърна глава? Толкова ли бе трудно да се разплаче пред мен и пред егоистичната ми натура, да тропне с крак и да ме накара да изтръпна както го правеше в началото?
Но какво ли е чувството да живееш с егоист, нарцистичен тип, който никога така и не обърна поне една секунда внимание на някого другиго? Колко ли е трудно да преглъщаш огорчение след огорчение, да се бориш за изгубена война и въпреки всичко пак да намериш сили да станеш? Колко ли горчи убидата след поредния себичен акт, без дори да се замислиш за човека до теб?
Сигурно не издържа. Но защо той гледа на мен като на наказание за някакви стари грехове? Защо след всички болки пак стои при мен? Верно ли любовта учела на търпение? Защо аз съм природното бедствие? А може би любовта бе онова нещо, което те кара да се обезличаваш и да правиш това, което не искаш или което никога не си имал намерение да правиш.
- Млъкни!
Отново отчаяният му стон се прокрадна зад мен както крадец се прокрадва из тъмнината. „Опитах се, опитах се”, това шепнех и с този шепот скривах и собственото си разочарование от самата мен. Ето това ли ми било достойнството от страданието, когато хората се обичат? В това ли се превръщаме след огъня на страстта? Толкова жалки ли ставаме – като затворници в клетка и оковани в невидими вериги. Такива ли се борим да станем? Къде е щастието? Къде е химията? Къде е искрата, заради която уж живеем? От кога страданието ни извисява и ни прави герои в собствената ни кал и позор? Нима трябва да забравим за нашите души, за да сме в хармония със заобикалящите ни?
- Иксам да замълчишшш!
След това стана и си отиде... Сега тишината само говори с мен, само тя разбра как се чувстваме ние – роби на собствените си стремежи, успехи и падения. Не разбрах какво го е подтикнало към пропастта на емоционалния срив и към агресията. Не разбрах и отговорите му. Той не се върна никога повече. Сложи тих край, така както аз никога не бих направила.
След време бурята утихна. Изчезна и спомена от любов и привързаност към някого. Нарцисизмът, за който бях обвинявана така и не се проявяваше, защото явно не съществуваше. Сега той ми изглежда химера, която все още ме кара да се усмихвам и да плача...
- Тишина!!!, извиках аз и усетих болката, както никога до сега... Защо ли? И аз дори не знам...

Плетено кошче, ха - ха!

И аз си стоях кротко в плетения кош като някой отпадък. Защо стоях ли? Защото исках да се скрия, да изчезна, да забравя или да се успокоя. Ти си избери оправдание за това странно убежище. Или може би капан? Но какво ще разбереш за мен ако ти кажа, че се крия в плетен кош, наполовина пълен с мръсни дрехи? За луда ли ще ме сметнеш? Ха – ха! Аз обичам да съм ексцентрична, не за да привличам чуждото внимание, а защото го правя със стил. Стил, който на теб ти убягва. Ха – ха! Колко високомерно звучи. Но ми харесва, начина по който го казвам. Ако това те е пленило, какво чакаш – догони ме, но само ако можеш! Как ще реагираш ако ти кажа, че в този не много голям плетен кош за дрехи, частично пълен с мръсни дрехи, е бездънна яма, в която стремглаво падам и няма как да спра? „Ха – ха!” Това ли ще е реакцията ти? Ха – ха! Нали имаше богато въображение, толкова богато, колкото цялата вселена! Ха – ха! Май се шегуваш. Явно си достатъчно тесногръд, че да ме мислиш за умопомрачена. Но пък на мен коша ми харесва – от една страна е меко, от друга – тъмно, от трета – тясно, от четвърта – Уат да фак? Как се побрах тук! Ха – ха! Яко те затъпих! Но аз така го харесвам – грубо, но целенасочено! И тъй като видях на какво си способен, хайде кажи ми какво мислиш за този кош, от гледната точка на място за забрава? Опа! Май пак не улучих въпроса. Гледам те как въртиш очи, потиш се, сучеш отговоря, сякаш те питам дали искам да те убия! Ама че леймър! Я, виждам мисълта да тече в главата ти! Охо, опитваш се да се правиш на остроумен. Не, не искам да взимам от онези хапчета или прахчета, които те карат да халюцинираш. Не! Отново ми показваш, че за теб този въпрос е глупав, както предните. Стоиш си седнал на новото канапе, гледаш вестника, четеш отново статиите за политика и икономика. За пореден път показваш колко скучен си станал. Моля те, направи последен опит. Как този най – обикновен плетен кош, наполовина пълен с мръсни дрехи, би се превърнал в доза успокоение? Моля те. Кажи ми! Отново ме поглеждаш с пренебрежение, но от мен да знаеш, че ти не си човек, а машина. Какво му е интересното на вестника? Същата криза и същите имена в спор кое е по – добро. Хм... Ама и ти си един тиквеник! Кога го разви този непукизъм, това безразличие и липсата на хумор? Не те помня такъв. Но все пак ти си решаваш. Аз пък ще отговоря на този така труден въпрос! Спокойствието, което намирам в този кош идва от факта, че не се налага да те гледам по цял ден да четеш глупави писания на смешни журналисти, не трябва да бъда нечия прислуга през деня, добра готвачка вечерта и изкусна любовница през нощта. Представи ли си ме как си лежа спокойно в това уютно кошче, меко и тъмно... Ха – ха, не нали! Ха – ха!

Монолог

Разкъсай ме... Само така чувствам, само така усещам, че живея. Нарани ме, нека отново събера душата си. Какво ли остава след края? Това така и не разбрах, но явно до сега не съм стигала крайния си предел. В какво се превърнах – в пепел... И защо сега мълчиш? Какво толкова казах? Толкова ли е трудно да ме мълчиш? Защо спря? Трябва ли да прося всеки път ласки, нищо, че някои от тях са болезнени... Аз свикнах с болката, само така мога да живея... Пак те питам защо мълчиш. Толкова ли е труден отговора ти, че ме наказваш с мълчание. Защо ме гледаш като за последно? Толкова ли съм противна? Какво те отблъсква? Тялото или душата? Защо наведе глава? Защо се отдалечаваш? Какво се опитваш да ми кажеш? Толкова ли са тежки думите в този момент? Защо не ме погледнеш отново с онзи поглед, който някога ме накара да замръзна на мястото си? Какво направих? Изправи тази глава, кажи си болката... Аз ще я разбера... Добре... Ще си тръгна... Твоето мълчание е най – красноречивият отговор... Този път явно те задуших... Този път явно прекалих... Знам, че ме чуваш, нищо, че мълча и крещя с поглед едновременно... Знаеш ли, че с теб си приличаме. Както ти ми мълчиш и те разбирам, така и аз стена, така и аз плача... Тишина... Това ли остана след любовта? Това ли е резултатът след като посветих толкова време на теб, на нас? И това ли ще скриеш в теб? Така ли си устроен в действителност? Кажи нещо... За последно моля със сълзи... Разкъсай ме, нарани ме, унижи ме, удари ме... Но едва ли физическата болка ще прикрие душевната, едва ли думите ти ще са точни и премерени... Това ли е краят? Толкова безславен в тази връзка изкована от егото... Какво ми отбягва в твоето безразличие? Явно и аз съм сляпа... За последно ще те целуна, но не се дърпай. Поне това ми дължиш. Не ти искам обясненията повече. Не прося съжаление и любов. Вземи си ги! Не искам извинения след време, ти вече взе решението. Ще запомня този разговор, един от малкото откровени разговори с теб. Но този е различен... Наранява повече от другите, защото тишината говори вместо теб, а нейните думи режат повече от твоите... Не съжалявай, вече ти казах, че няма смисъл... За сбогом какво ли да ти пожелая? Но защо и да се хабя? Нека самотата ти припомня този мой монолог, моите сълзи, моето недоумение колко студен си всъщност. Нека ти напомня за раните ми. И когато решиш да се обадиш на приятел да те кара да се чувстваш като страхливец. Но защо го правя? Защо падам на твоето ниво? Защо ли? Защото не теб те боли, защото не теб ти унижи за пореден път... Сбогом... Дано най – накрая си доволен...