Сянка

Отива си отново зората
 И остава мисли във мен
 Къде да започна отново
 Начолото на този ден.
 Как да замлъкна в тишината?
 Как да се справя сама,
 Когато над мен е тъгата,
 Когато стоя в самота?
 От къде да започна не зная,
 Сякаш стоя в омагьосан кръг,
 Как да се справя не хая,
 Не е за мен този ден...
 Какво съм ти сторила помня,
 Помня и твоята вина,
 Но някак си бледа остава,
 Подвластна на страстта. ...
 Как да започна деня си не зная
 Щом не приключва нощта,
 Как да започна не хая
 Щом си потъпквам гордостта.
 Искам отново да тичам
 По зелени поля
 И да викам на воля,
 Да викам и да се спра.
 ...
 Да се спра пред кръстопътя
 На миналите ми дни
 И да видя завоя погрешен
 През чужди очи...
 Но да съм друга не мога –
 Разбита съм от пустошта,
 Която наскоро се върна
Като гостенка нечакана, зла.
 И да се откажа от себе си няма,
 Аз съм такава – една,
 Която потъва в забрава
 И не оставя следа...
 ...
 Ако ще ме търсиш
 Не се и опитвай,
 Някога видима бях,
 Сега съм аз сянка прозрачна,
 Дух съм от вечността.

Is It?!?!

Is it there or is not?
Is it true or is a lie?
Is it fear or is not?
You shed another tear,
You shed a human blood...
Is it fair or is not?
Is this a dreamed land?

Land of confusion,
Land of illusion,
Land of insanity,
Land of lost humanity…

Is this the fear we hide?
Is this the monster we ride?
Is this the forgotten pain
Of the existence in vain?
Is this the wind of fate
Or a fragment of remaining hate?

Is it the soul just an illusion,
Is there something with a conclusion,
Is there a monster
Hidden in a darken place,
There the sun cannot blaze?

Where is the glory,
That blazed in your eyes?
Is there another story
About stolen illusions,
About hate and confusions,
About pain and lies?

Can you betray me again?
Can you sell me as a slave?
Can you treat me as a fool?

But I’m just a saint
Drawn with paint;
I’m just a sinner
With a sanctum inner.

Започваме от там

Започваме от там,
Където го бяхме оставили,
Грижливо забравили
Белези и рани.
Започваме от там,
Където светлина не пада,
А мракът продължава
Да трови душата,
Да подсилва самотата,
Да убива светлината.
Започваме от там,
Където всичко свършва
И начало ново няма...
...
В огредалото отражението бяло
Заслепява очите
И някак свенливо – вяло
Слепотата нас „облича”.
На какво ли прилича
Образът невидим?
На какво ли прилича
Болката сива?
...
Започваме от там,
Където го бяхме оставили,
Добре забравили
Болки и рани...
Белезите стари
С черен грим покриваме
И жестоко откриваме
Самите себе си...
...
До къде ще стигнем
С това игнориране?
...
Незнайно как се оплитаме
В мрежите, старите,
А грешките не прощаваме
Сякаш пак се отричаме...
От кого?
...от нас самите

Silent

Inside this passion
There was no light.
I was so far
I couldn’t fight.
I tried to put it back
Where the darkness didn’t fall.
I tried to lie
But the exit was to die.
If I said something
I would have been disappointed.
If I went to a lighter place
I would have been a mistake…again.
There weren’t any answers
There wasn’t any pain…
What I had to do?
Nothing!
I wasn’t like you!
My last goodbye,
My last tears…
And darken was the pain.
I was a ghost again
Brought you only the same
Only love and hate…

Тихо признание

Тихо падат капки от свода небесен,
Тихо идваш до мен унесен
Сякаш чул си нежна песен,
Сякаш изгаряш бесен.
Тихо сияе лината омайна;
Коя жена слушаш незнайна?
Коя с моето име наричаш?
Коя вместо мен „обичаш”?
Tихо идва изгревът – пак смешен,
А ти безутешен
Моето име изричаш...
Нима още отричаш,
че още мен желаеш,
че за друга не хаеш,
заместител мой ли намираш
или пак тихо умираш?
Но аз сянка прозрачна,
образ от снимка,
портрет,
тялото – рамка прегръщаш,
на сън при мен се връщаш.

...

За теб глуха и няма оставам
и бършеш сълза след сълза...

...

Тихо падат капки от свода небесен,
загуби любимата жена
И вперил поглед в тишината унесен
Гаснеш бавно...
Убит в самота.