Отражение

Гледам в огледалото своя образ,

Ни жив, ни умрял.

Усещам как живея живот на заем,

Нито мой, нито познат.

Извивам глава, преклонявам я.

Не знам дали това съм аз.

Забравила съм коя съм,

За какво ли живях?

Гледам в огледалото своя образ,

Вече отчайващо непознат.

Къде се загубих не зная.

За какво ли живях?

Гледам очите си празни,

Ни помен от техния блясък.

Гладам устата си свита,

От гняв ли, от страх…

Гледам очите – пустеят,

Коя ли съм аз?

Гледам лицето – бледо…

За какво ли живях?

Гледам очите – душата не виждам,

Празно е, всичко е прах.

Гледам в огледалото своя образ,

Напълно непознат.

Гледам и не разбирам

За какво ли живях…

Няма ни радост, ни мъка,

Ни спомен, ни блян.

Кой ми открадна живота?

Коя ли бях - не помня, не знам.

Продължавам да гледам,

Продължавам да търся,

Но без успех, разпадам се,

Изгоряло е всичко:

Душата - пепел,

Копнежите - прах.

Вятърът ги раздухва, разпилява,

Събира, отдалечава…

Няма ги чувствата, няма и спомени,

Прах при прахта, пепел в пепелта.

Само едно отражение срещу мен стои.

Издухай всичко, мили ми ветре,

Разпилей ги навсякъде без страх.

Аз като феникс от пепелта ще възкръсна,

Ще се върна нова, по-добра,

И като се завърна, ще си спомня коя бях.

Когато си лягаш

Когато си лягаш вечер провери

дали звездите светят още...

Като малки свещи спират

и не пръскат светлина.

Когато си лягаш виж

дали вятърът на вън лудее.

Затвори прозореца преди глава

на възглавницата уморено да положиш.

Той лукав е като змия,

не иска да те гали с нежни ласки.

Когато си лягаш виж

дали луната кротко на небето си стои.

Не дърпай пердето, остави я

да гали твоето лице.

Само тя на мен прилича.

Когато си лягаш погледни

небето ясно ли се виджа.

И ако направиш всичко това,

няма да усещаш моята липса.

Когато си лягаш остави

дясната половина на леглото празна.

Знаеш, че нея обичам...

Знам, че очакваш да се върна.

Когато си лягаш вземи онова одеало

-          с меките краски...

то топли за двама,

него вземи,

защото може много да чакаш;

но каквото и да направиш

ще се върна,

рано или късно

с усмивка за теб от сребро изтъкана!!!

Усещаме ли я?

Кога за последно се запита дали наистина има някой до теб? Кога за последно се огледа наоколо и не усети онова странно чувство, което предупреждава за идването Й? Кога?Къде изчезна онзи блясък в очите ти? Защо сам не забеляза и не усети? Сляп ли остана за истината? Нарочно ли точно Нея търсеше? Какво те опияняваше? Харесва ли ти студенината от прегръдката Й?

Ти стана жертва на собствената си гордост и самочувствие; гняв и топлина; любов и омраза, както всеки човек, но волята ти бе доста слаба, за да Я победи.

Замислял ли си се дали я усещаме, когато идва за нас? Дали Тя иска да бъде усетена или просто се прикрива зад някакъв фалш и ни връхлита като цунами? Обичал ли си Я някога по – силно от реално същество? Викал ли си Я нощем, когато искаш да останеш сам? А, Тя идвала ли е до теб? Целувала ли те е с ледена целувка? Прегръщал ли си Я? Искал ли си Я до себе си завинаги?

За теб не знам, но аз мога да ти отговоря на тези въпроси. Виждам, че те те тормозят, виждам изплашения ти поглед и недоумението от случващото се.

Тя е като лек наркотик... Прокарва сладкия си вкус клетка по клетка от твоето тяло, целува те нежно и те гушва ласкаво; до теб е и без да я викаш. Само протегни ръка и тя ще те хване. Изглежда мила и добра, загрижена за теб и дори леко влюбена в личността ти, кара те да се чувстваш единствен. Тогава Тя сменя лицето си. Изчезва онази сияйна приятелка, няма я нежната целувка и топлата прегръдка...

Стон от пиано

Душата ми е стон от пиано,
чуваш ли клавишите черни как звучат?
Душата ми е композиция невзрачна;
пианото не ще я скрий...
Започва нова партитура,
нов ключ сол...
В друга октава пращам емоции една след друга...
Пак надолу,
все надолу...
Душата ми е стон от пиано,
чуваш ли отново белите клавиши?
Този път те свирят забранения тритон...
Три пъти – това съм аз...
Душата ми е стон от пиано,
Играя си със всичките клавиши,
чуваш хаос,
после бас,
Докато тихо не затворя капака...
Отново утре ще изсвиря нея-
мелодията...
Що написах аз за мен...

Творете...

Ок, хора, творете!!!

Животът е ваш, думите също.

Останалите като с бръснач режете,

нали имате приятели доста.

Мостовете рушете,

нищо, че ги с години градите.

Вие сте умни, красиви - 

как говорите ли ви пука?

Ок, хора, творете!!!

Животът е ваш, картините също.

Какво като позирате с усмивки

пред тези, които „изтрихте“

С евтина гумичка сива?

Нали имате профили сини,

там сте известни,

изложба излишна.

Какво ви става, бе, хора?

Толкоз ли сивото ви краси?

Това не е ни стих, ни картина

сблъсък на фигури,тропи, клишета...

И как Гогол цитирате смело,

и как бъркате октави...

Критично!

И колко художника омърсихте

с фалша ви „обща култура“.

Ок, хора, творете.

Ваши са и словото,

и платната,

и партитурите...

Но когато липсва музата,

творец не се става...

Губи се смисълът...

Творете за профили и околните,

Съдете за себе си по „лайка“,

А това дали струвате

го оставете да мине,

Тихо...

За вас не е важо...