Влизам, излизам, сядам и ставам,
Навън и навътре търся и не намирам
Книгите с истории стари - забравени и обичани,
На мене прилични.
Лягам и пак ставам, не мога да гледам тавана,
Очите затварям и пак картините виждам
Рисувани със старите багри на топлина и умора.
Гледам и не виждам, говоря и мълча,
Не, не искам да знам,
Не, не искам да имам,
Не, не искам…
Не искам да имам тези платна,
Вземете ги всичките, заровете ги без да мислите…
Изкуството на болка ухае не на парфюм,
Не е за гадаене, само попитайте…
Намерих ги книгите – изгорете ги,
Нека тези разкази са на пепел….
Вземете ми всичкото, даже и песните,
те също са свирени в терзание…
Унищожете ги, не питайте защо…
Забравете ги…
Не, не искам изкуство да ме наричат,
Изтъкана от спомени болни.
И всички като критици
Да ме тълкувате с фигури и тропи…
Унищожете ме, нека изчезна…
Не искам аромата на сълзи от мен да се носи,
Не искам да имам, не искам да знам…
Не съм ни багра, ни нота, ни дума,
Аз съм неспиращ оксиморон…
Унищожете ме, нека изчезна
И в безкраността да се преродя.
